В много аспекти може да се каже, че Европа е в по-добра кондиция, отколкото преди два месеца например. Европейската централна банка подсигури на банките възможност за неограничено финансиране, изкупувайки държаните от тях правителствени облигации. Така доходността по италианския дълг се понижи, а ситуация изглежда перфектна за развенчаване на някои от митовете, които устойчиво циркулират в обществото, пише Харолд Ухлиг в агенция Bloomberg.
Мит №1: Лихвите по италианския дълг са неконтролируемиНа 25 ноември лихвата по 10-годишните италиански ДЦК достигнаха 7.2%. В момента тя е 5.7%. Представете си, че Италия трябва да плати разликата от 1.5% по този дълг в следващите две години. Това най-вероятно ще натовари плащанията по бюджета с по-малко от 1% от Брутния вътрешен продукт на страната.
Това обаче не попречи на мнозина да натиснат паник бутано публично и да призоват Европа да се притече на спасителна помощ. Но към кого бе адресирано това послание и кой точно го отправи?
Инвеститорите можеше и да не се разколебаят в доверието си към италианското правителство, което може да понесе 1 до 2% от БВП по-високи разходи по емитираните от него облигации. Все още е във властта на италианските управници да възвърнат доверието на пазарите. Вярно е, че някои изчисления показват, че Италия не би могла да издържи дълго, ако й се наложи да плаща 6.4% лихва по облигациите си, но тази разчети са правени при допускането, че страната е достигнала своя таван на данъчни приходи и че правителството не прави никакви допълнителни икономии.
Мит №2: Фискалните ограничения означават задължително бедствие. Политиките, които целят икономически растеж, са възможни единствено когато се правят големи правителствени разходиПрекрасно е когато правителствата могат да заемат средства и да ги разпределят сред жителите на страната. Щом потокът от пари обаче секне, не трябва да се изненадваме, че гражданите рязко престават да са щастливи. Това ще се случи рано или късно, защото онова, което е било взето назаем, сега трябва да бъде върнато.
Някои хора вярват, че има алтернатива на това. Ако правителството не може повече да взема назаем, значи то трябва да вземе тези ресурси от собствените си поданици. Какво обаче ще подхранва растежа?
Представете си един красив остров, на който жителите не се упражняват в преследване на щастието. Всеки от тях има свое собствено ябълково дърво, от което всеки ден пада по един плод, напълно достатъчен, за да нахрани своя стопанин. Единствената задача на човека е да взема падналата ябълка от земята и да я изяжда. В това общество Брутният вътрешен продукт на човек от населението се изразява в една ябълка на ден.
Добавете към тази представа едно правителство, което решава, че ще облага с данък цялата реколта и че ще плаща на гражданите си по една ябълка на ден, ако просто лежат на плажа. Това, последното, те го вършат така или иначе, но сега то добива статут на услуга, която вършат. Брутния вътрешен продукт на острова вече се е увеличил двойно.
Сега си представете мерки за фискални икономии. Брутният вътрешен продукт спада драматично, например с 50%. Жителите обаче не са в по-лоша кондиция, отколкото преди. Те все още получават по една ябълка на ден, както и преди, без да им се налага да вършат услуги, с които да си оправдават заплатите.
Без да се претендира, че Гърция, Италия или друга страна с голям правителствен сектор на практика плаща на чиновниците за да се излежават по плажа, може би е по-добре да се намали делът на правителството в техните икономики. Трябва да се запитаме и колко повече динамика ще бъде внесена в тези икономики, ако бремето на бъдещите високи данъци и такси бъде заличено.
Разбираемо е, че ще има протести и опозиция, защото орязването на правителствените щатове идва като наказание за онези, които са засегнати от промяната. Дори и когато стандартните сметки ни показват, че БВП се понижава, когато правителствените разходи пазар, не трябва да пропускаме да погледнем и ползите за икономиката, които тези действия носят.
Мит №3: Президентът на ЕЦБ Марио Драги майсторски избегна бедствието в Европа, осигурявайки кредити на банките през декември. Това ги е насърчило да задържат в портфейлите си правителствените облигации.Един елемент от цялата тази операция е правилно прехвалена: акцентира се върху стабилността на финансовата система и се подсигуриха кредитиращите функции на пазарите. Но подсигуряването на банките с кредити, което бе предпочетено от директното изкупуване на държавни облигации, може би бе по-добрата стратегия за ЕЦБ. Но защо банките бяха окуражавани да използват средствата, за да купуват правителствени дългове, вместо да използват средствата за полезни дейности, като например предоставянето на заеми за производствените предприятия или раздаването на потребителски заеми?
Щеше да е много по-добре, ако евтината ликвидност бе съпроводена със стимули за банките да се отърват от държавните ценни книжа в портфейлите си. Представете си, например, че гръцките банки бяха разпродали облигациите в портфейлите си. Това щеше да означава, че дори и правителството да фалира, банките ще са чисти и депозитите на гражданите и фирмите ще са спасени.
Ако обаче в същото време италианските банки държат италиански ДЦК, тогава би станало много опасно за правителството да обяви фалит, защото това ще срути банковата система и италианските спестители ще изгубят депозитите си. С други думи, стимулирането на националните банки да държат в портфейлите си облигации на собствените ми държави, внася допълнителна неустойчивост в банковата система.
Голямата опасност е, че може да настъпи момент, в който италианското правителство да се окаже безсилно да се справи с фискалните си задачи. Тогава ще се наложи Европейската централна банка и останалата част от Европа да платят сметката. Това обаче не е сделката, която останалата част от Европа е подписвала и освен това е далеч от мандата на ЕЦБ.
Дълговата криза в Европа е преди всичко политически проблем. Италия не ще колабира, ако й се наложи да плаща няколко процента повече като лихва за емитирания от нея държавен дълг. Това бе ясно на пазарите от самото начало и ако правителството бе реагирало още тогава, кризата можеше вече да е преодоляна.
Не е твърде късно за промени, разбира се. Ако политическите лидери покажат, че са готови да реагират без значение дали става въпрос за техните национални банки, дали за техния държавен дълг или за някоя друга страна, то стабилността на финансовата система в еврозоната, ще е гарантирана. Ако обаче европейските лидери продължат да повтарят старите грешки, настоящата почивка от лихвената криза може да се окаже само краткотрайно вземане на въздух.
Автор: www.darikfinance.bg